2.13.2014

Сбогом, моя любов! Аз не плача...

0 коментара


В навечерието на най-плютия, най-дискутирания и все пак отбелязван празник, мислите ми все по-натрапчиво ме връщат назад в спомените ми за отминалите ми трепети. Може би защото в момента сърцето ми е свободно за нови приключения или защото вече не може да обича така, както преди години. Дали белезите от отминалите любови не ни пречат да подарим чувствата си на някой друг?

С годините всеки един от нас натрупва опит и емоционален багаж, който все по-често напомня за себе си под една или друга форма. Този емоционален багаж става част от нас и се пренася в следващата ни връзка, товарим допълнително отсрещната страна, умишлено или не, с греховете на предишния или му приписваме качества, които не са му привични, но са били част от характера на другия, бившият, който ни е наранил/когото сме наранили.

Бих искала да мога да обичам като преди, когато потънах в едни кафяви очи и се влюбих в една прекрасна усмивка. Искам да мога да показвам чувствата си така, както той го правеше. Да мога без уговорка, просто ей така да отида да го видя и да му кажа, че прибирайки се вкъщи съм осъзнала, че нещо ми липсва и че това нещо е той, както той направи, преди нещата да започнат да се разпадат покрай нас.

Липсва ми и знам, че сама съм си виновна за случилото се.

Липсва ми и знам, че едва ли някога пътищата ни ще се срещнат отново.

Липсва ми и знам, че отдавна не му липсвам и едва ли си спомня за скромното момиче, което срещна в края на зимата в един български морски град, преди повече от осем години.

Липсва ми и знам, че това е само миг на носталгия, на загубено щастие. Само след миг - два, отново ще поставя спомена за него на подобаващото му място в архива до следващия път, в който почувствам носталгия.

Надявам се, че той е щастлив, че е намерил мястото си под слънцето и спокойствието, за което мечтаеше.

Всеки един от нас, предполагам, има в живота си един такъв спомен, който връща блясъка в очите му и замечтаната усмивка.

Но нека не живеем за този спомен, а го оставяме там, в миналото, защото най-доброто тепърва предстои. С багаж или без, ние сме това, което сме - обичаме по един или друг начин, научили сме уроците си след всяка една разпаднала се връзка. А ако някой успее да превърне багажа ни в прах или ни накара да го зарежем някъде там по пътя, още по-добре! 

8.17.2013

Объркани мисли: За Мъглите на Авалон, религията и майсторството на Марион Зимър-Брадли

0 коментара
Image by mindofka

Като малка много обичах да чета. Четях каквото ми попадне - от Майн Рид до Нора Робъртс, Робърт Зелазни и Лев Толстой. С течение на времето започнах по-придирчиво да подбирам четивото си в зависимост от състоянието на духа ми - дали искам да се позабавлявам с някоя лека и смешна история или с напрегната и динамична кримка (бел.а. не си падам по кримките особено, но понякога ми действа добре да прочета нещо от този жанр).


Спомням си, че в библиотеката винаги ме гледаха странно като награбех повече от 7 книги за четене, които трябваше да върна след две седмици. Разбира се, не винаги ги връщах навреме :). Именно на една такава библиотечна екскурзия попаднах на най-известния роман на американската писателка Марион Зимър-Брадли. Докосването до нейния измислен и фантастичен свят промени нещо в мен, колкото и изтъркано да звучи. Именно тя зароди в мен интерес към келтската култура, към легендата за крал Артур и магическия образ на острова на ябълките Авалон.


Оказа се, че не само аз съм запленена от майсторството на Брадли. В един разговор с мой случаен познат, живеещ на отсрещната страна на земното кълбо, разбрах, че и неговата сестра е била запленена по същия начин като мен и е била вдъхновена да напише роман. Не помня името на романа, нито името на писателката, важното в случая е, че на другия край на света има един човек, който е възприел "Мъглите на Авалон" като мен.


Препоръчвам книгата на всеки, най-вече на жените, които нямат закостеняло християнско мислене, тъй като религията е в основата на действието и християнството не е описано в особено приятни тонове. "Мъглите на Авалон" ще промени възгледите ви относно легендата за крал Артур, за мястото на Моргана в цялата история и силата на женското начало. Ако сте гледали филма, знаете основно за какво иде реч, но отговорно твърдя, че най-интересните моменти са изрязани, изрязани са много герои, които определят посоката на развитие на сюжетната линия.


След като романът става хит на пазара (нека да използвам малко купешки фрази :)) Брадли се връща назад във времето и ни предлага две нови заглавия, които представят предисторията на събитията в него - "Горският храм" и "Повелителката на Авалон". Двете книги разказват за причините за създаване на общността на жриците на Богинята на Авалон и нуждата от отделянето му от живия свят.


След смъртта на авторката, Диана Паксън продължава да работи по поредицата с помощта на сина на Брадли, Дейвид. Изпод перото й излизат заглавията "Жрицата на Авалон", "Наследиците на Авалон", "Гарваните на Авалон" и "Мечът на Авалон". Нека заглавията не ви подвеждат, талантът на Паксън по никакъв начин не отстъпва на този на оригиналната авторка.


Точно преди няколко дни приключих с четенето на "Жрицата на Авалон" и останах приятно изненадана от възгледите за религията, вплетени в историята за Елена, майката на Константин Велики. Разбира се, сюжетът поне в началото не е исторически издържан от гледна точка на произхода на Елена. Тук тя е представена като дъщеря на Повелителката на Авалон и един от британските принцове. До навършването на 10 години Елена живее по римските обичаи заедно с баща си и полубратята си, но в една мразовита вечер тя е повикана да се присъедини към леля си на Авалон.


Разбира се, няма как да се избегнат историческите детайли - Елена се среща с Констанций Хлор и заживява с него, ражда се Константин и историята следва своя обичаен ход. Интересното в книгата е дисекцията на религиите като такива, християнството и заклеймяваните от него религии като дело на дявола.


Останах като поразена от думите, които точно и ясно съвпадат с моя начин на мислене относно вярванията - има една божествена сила, която хората познават под различни имена. Отделните религии са като облекло, което хората й обличат, за да я възприемат пречупена през техния мироглед. Независимо от имената, образите и обредите, основната цел на всяка една религия е мирът и благоденствието на хората, хармонията и чистотата на душата на човека в частност. Останалото е добавка.


Ако мислите по същия начин, заслужава си да обърнете внимание на книгата. За съжаление, не успях да я открия на български и я четох в оригинал. Може би това бе по-добрия вариант :).


Като за финал ще кажа, че Марион Зимър-Брадли и нейният свят станаха част от моя свят, независимо от това, че бях забравила за тях почти 10 години. Не, не съм забравила, просто някъде в съзнанието ми бях приела, че времето да се върна назад все още не е било настъпило. Всичко в този свят си има причина и следва своя естествен ход, просто ние не знаем кое къде ще ни заведе. Знам, че изречението стои малко офтопик. Напротив, в края на всяка една книга от посочените по-горе ставя ясно именно това - каквото и да правим, както и да се опитваме да променим пътя на нашата земна история, ние стигаме до там, където ни е било писано да стигнем.


PS: Пишейки, слушам една приятна компилация от келтска музика, с която ви поздравявам.

3.23.2013

I'm fat so what...

1 коментара

От известно време се каня да започна да пиша в блога. За съжаление не започвам с приятна тема, но преди известно време ми дойде малко в повече коментарът на една госпожица (или госпожа, нямам данни за семейното й положение) във Facebook. Това не беше първият случай, който ме провокира да изкажа мнението си за нещо, което ме касае и то доста сериозно, а именно отношението на околните към хората с наднормено тегло.


Обръщам се към тези, които не пестят хапливите си забележки към нас, пухкавите и доста поналетите дами и господа. Уважаеми, не е нужно да ни обиждате за допълнителните килца, за начина ни на живот, защото идея си нямате през какво минава всеки един от нас. Дали натрупаните кила са заради количеството храна, което консумираме, или заради някакво заболяване? Може ли да определите това само като ни погледнете?


Поставете се на наше място преди да изречете обидните думи. Как бихте се почувствали да потъпкват самочувствието ви, особено когато то почти липсва? Няма да ви е приятно, нали?


И ние сме хора и ние имаме достойнство. Не искаме ежедневно да ни се напомня за комплексите, които си носим постоянно, особено когато дойде ред да си купим някоя дрешка. В повечето случаи големи размери на нормални дрехи липсват, но това е друг въпрос.


Все по-често ставам свидетел на грозни коментари, свързани с наднорменото тегло. Да, не е здравословно, но за да се стигне до това положение не е виновен само режимът на хранене. На някои хора им е по-трудно да свалят килограми, на други може би им липсва мотивация, на трети - поради някаква причина така заветното и препоръчвано отслабване не се е състояло.


Не е нужно да ни показвате колко сме нелицеприятни, нестандартни и извън нормата, ние си го знаем. Не е нужно да ни давате съвети как да се променим, повярвайте ми всеки един от нас е опитвал хиляди начини да се справи с този проблем.


Ние не ви съдим, че не сте като нас, така и вие не ни съдете, че сме различни. Не сме престъпници, не сме безмозъчни и безчувствени създания - обичаме по същия начин като вас, радваме се на същите неща, имаме подобни на вашите амбиции било то за кариера или за семейство, за пътувания... единствената разлика е в опаковката - не толкова лъскава, необработена и по-обемна.


И за финал: