7.11.2014

Едно неизпратено писмо

0 коментара

Ровейки се в пощата си вчера, открих едно писмо, което така и не изпратих. Съвсем импулсивно решавам да го публикувам тук. Не е важно за кого е било предназначено, защото това вече няма никакво значение. Може би за това искам да го споделя.. и окончателно да забравя за тази отдавна затворена врата

Здравей,
сигурно си изненадан, че получаваш това писмо. И аз самата съм изненадана, че ти го пиша, но едва ли ще имам силите да ти кажа всичко, което мисля, ако застана пред теб. Ще ми бъде трудно, а и няма смисъл да го правя. Ти отдавна си взел решение и аз не искам да изглеждам отчаяна в очите ти, за това просто ще ти напиша всичко, което съм искала да ти кажа през последните месеци на тази почти една година. 

Ти беше едно от най-хубавите неща, които ми се случиха последните години и както всичко хубаво на този свят, така и ти се превърна в нещо непостоянно и мимолетно. Не, не те обвинявам. Така е било писано, просто трябваше да бъдеш честен с мен и да ми го кажеш, а не да ме оставяш да се правя на глупачка пред теб и да ти звъня с поредните отчаяни опити да те накарам да ми обърнеш някакво внимание, знаейки че всъщност смисъл няма. Ти отдавна си ме извадил от живота си, а аз се опитвах през последните месеци да задържа изплъзващата се нишка, наричана грандомански "връзка" помежду ни. 

Не, не си ми обещавал нищо, не се и надявах, че нещата ще се развият по този начин. Беше ни добре и в един момент нещо се прекърши. Трябваше да спрем до там, а не да ми обясняваш, че нещата не са такива, каквито изглеждат. 

Яд ме е на теб, че не беше до мен, когато наистина имах нужда. Яд ме е на себе си, че толкова време се мъчех да не виждам очевадната истина, че не искаш да си с мен, че всяка прекарана минута с мен за теб е усилие, което нямам представа защо си го правил. Освобождавам те от това, не искам да си насила с мен. 

Може би има друга. Аз съм о'кей с това и ще те оставя да бъдеш с нея, няма да ти преча. 

Няма да правя сцени, няма да искам нищо, просто ще затворя тази страница и ще те оставя да си отидеш. Не ме търси и ти, остави ме да си тръгна. Остави поне последната ми капка гордост да остане незасегната.

Ти значеше нещо за мен, дори и да не съм го показвала. Може би все още означаваш, но това е без значение, тъй като аз за теб не знача нищо. Дори и да съм означавала, така и не го разбрах. Бях за теб просто нещо допълнително, без значение, ако случайно имаш някакво време за губене. Така ме караше да се чувствам през последните месеци. Не те обвинявам, така си чувствал нещата.

Това, което остава да направя, е само да ти пожелая щастие. 

Сбогом!

4.29.2014

Обикновените жени не са изчезващ вид

1 коментара
Откакто прочетох новото творение на Тодор Капитанов в Edna.bg, питащ се къде са обикновените жени, едно неистово желание ме доведе до решението да му отговоря. Не е особено в мой стил да участвам в писмени публични "дебати", но прочетеното събуди в мен гласове, които трудно могат да бъдат заглушени, ако отмина без да изразя мнението си.



Няма да ви занимавам с теорията му, че обикновените жени са на изчезване, че всички ние само гледаме материалното и автомобила, паркиран пред поредната ултра-мега-яка-хитова чалготека и че вместо да се радваме на "слънчогледите", ние се радваме на новият смартфон, който искаме Мъжът да ни купи. Е, сори, ама в една реклама се казваше: "ОбъркАл си рейса, пич!". Това мое обръщение не е само и конкретно към автора на статията. То е към всички мъже, които имат подобни като неговите умозаключения.

Обикновени жени има точно под носа ти. Разминаваш се с тях всеки ден в метрото, в кварталната бакалия, там - на спирката на трамвая, носеща раница на гърба или платнена чанта, преметната през рамо. Обикновената жена сутрин бърза за работа. Може би си я подминал в някоя дъждовна утрин и в бързината си я опръскал с кал, прелитайки с колата си през някоя локва.

Обикновената жена те обслужва на касата в магазина, в който си пазаруваш редовно. Тя си пее с радиото всяка сутрин в задръстването, тя чете книга в метрото/автобуса/трамвая, тя продава цветя, тя работи в сградата отсреща от 9 до 6... Тя кара колело всяка сутрин в парка или тича за здраве, или разхожда домашния си любимец, или кротко отпива кафето си ето там - в кафенето отсреща...

Обикновената жена не е задължително самотна жена, нито пък сама. Има мъже, които са оценили нейните качества напук на стереотипите. Тя има семейство, деца, или пък все още няма, или може би няма да има, защото тя така е решила.

Тя обича силно - любимият, любимата, детето си, домашния любимец, природата...

Може би не всяка обикновена жена е модел от корицата на модно списание. Не всяка една обикновена жена има тяло, отговарящо на стандартите за красота. Вероятно някоя от тях има килце отгоре, или 10 или повече.

Обикновените жени не са на изчезване, те са тук и сега. За да ги откриеш, не ти трябва компас или карта. Трябва ти вяра и широко отворени сърце и душа, за да ги разпознаеш в тълпата. Трябва да знаеш какво търсиш, точно както търсиш в чичко Гугъл. Ако ключовата ти дума е грешна, ще получиш грешни резултати.

Обикновените жени ходят в мола, но не за да харчат парите на някой, а за да се поглезят с парите, които сами са си изкарали. Те посещават барове и дискотеки, но не за да хванат поредната плячка, а за изкарат една приятна вечер с приятели. Те обичат да пътуват, да се разхождат в планината, да ходят на кино и на концерти...

Животът така се обърна, че на преден план в очите на мъжете са жените, които са описани като НЕобикновени. Но те са такива, защото на "пазара за любов/внимание/секс" има такова търсене. Това са моделите за подражание, извиращи от масовите медии, че и от не толкова масовите. Мъжките желания зададоха образа на съвременната котираща се жена. Както е в икономиката - търсенето определя предлагането. Някога тези НЕобикновени жени са били обикновени момичета, подлъгали се по модата и средата, в която са се оформили като характер.

Както сред жените се носи мълвата, че Истинският мъж е на изчезване, така и сред вас, мъжете, се шири заблудата, че вече няма истински, пардон - обикновени, жени. И двете "породи" съществуват, само трябва да се огледаме по-далече от носа си, за да ги намерим.

2.13.2014

Сбогом, моя любов! Аз не плача...

0 коментара


В навечерието на най-плютия, най-дискутирания и все пак отбелязван празник, мислите ми все по-натрапчиво ме връщат назад в спомените ми за отминалите ми трепети. Може би защото в момента сърцето ми е свободно за нови приключения или защото вече не може да обича така, както преди години. Дали белезите от отминалите любови не ни пречат да подарим чувствата си на някой друг?

С годините всеки един от нас натрупва опит и емоционален багаж, който все по-често напомня за себе си под една или друга форма. Този емоционален багаж става част от нас и се пренася в следващата ни връзка, товарим допълнително отсрещната страна, умишлено или не, с греховете на предишния или му приписваме качества, които не са му привични, но са били част от характера на другия, бившият, който ни е наранил/когото сме наранили.

Бих искала да мога да обичам като преди, когато потънах в едни кафяви очи и се влюбих в една прекрасна усмивка. Искам да мога да показвам чувствата си така, както той го правеше. Да мога без уговорка, просто ей така да отида да го видя и да му кажа, че прибирайки се вкъщи съм осъзнала, че нещо ми липсва и че това нещо е той, както той направи, преди нещата да започнат да се разпадат покрай нас.

Липсва ми и знам, че сама съм си виновна за случилото се.

Липсва ми и знам, че едва ли някога пътищата ни ще се срещнат отново.

Липсва ми и знам, че отдавна не му липсвам и едва ли си спомня за скромното момиче, което срещна в края на зимата в един български морски град, преди повече от осем години.

Липсва ми и знам, че това е само миг на носталгия, на загубено щастие. Само след миг - два, отново ще поставя спомена за него на подобаващото му място в архива до следващия път, в който почувствам носталгия.

Надявам се, че той е щастлив, че е намерил мястото си под слънцето и спокойствието, за което мечтаеше.

Всеки един от нас, предполагам, има в живота си един такъв спомен, който връща блясъка в очите му и замечтаната усмивка.

Но нека не живеем за този спомен, а го оставяме там, в миналото, защото най-доброто тепърва предстои. С багаж или без, ние сме това, което сме - обичаме по един или друг начин, научили сме уроците си след всяка една разпаднала се връзка. А ако някой успее да превърне багажа ни в прах или ни накара да го зарежем някъде там по пътя, още по-добре!